Conrad Ferdinand Meyer Stiftung
errichtet 1937

# 1 —— Ulrich M. Schmid, LAUDATIO auf Viktoria Dimitrova Popova, 4. Februar 2019.
# 2 —— Viktoria Dimitrova Popova, DANKESREDE, 4. Februar 2019.
# 3 —— Улрих М. Шмид, ЛАУДАЦИО за Виктория Димитрова Попова, 4. февруари 2019.
# 4 —— Виктория Димитрова Попова, БЛАГОДАРСТВЕНА РЕЧ, 4. февруари 2019.

==== ==== ====

# 1

Zürich, den 4. Februar 2019

Ulrich M. Schmid

LAUDATIO auf Viktoria Dimitrova Popova

Viktoria Dimitrova Popova ist eine Grenzgängerin zwischen den Kulturen. Sie wurde 1981 in Sofia in Bulgarien geboren. Hier in der Schweiz wusste man damals wenig über Bulgarien. Das Land war weitgehend abgeschottet. Der langjährige Parteichef Todor Schiwkow regierte das Land von 1954 bis 1989, also unglaubliche 35 Jahre lang. Seine Tochter Ljudmila, die in eben diesem Jahr 1981 unter ungeklärten Umständen ums Leben kam, verfolgte eine bizarre Kulturpolitik zwischen Esoterik und nationaler Mythenbildung. Der bulgarische Geheimdienst bespitzelte seine Bürger nicht nur, sondern brachte sie in einigen Fällen auch um. Der Fall, der am meisten Aufsehen erregte, war die Ermordung des Dissidenten Georgi Markov in London im Jahr 1978 mit einer vergifteten Spitze eines Regenschirms.

Im vergangenen Jahr erregte auch die Geheimdienstakte von Julia Kristeva Aufsehen. Der Geheimdienst wollte Kristeva anwerben, um von ihr Informationen über die Szene der linken französischen Intellektuellen zu erhalten. Kristeva hielt allerdings Distanz zu den Avancen des Geheimdiensts und liess sogar mehrere Treffen platzen. Immerhin zeigt die Episode, wie stark das kommunistische Regime in Bulgarien an der Kontrolle seiner Bürger im In- und Ausland interessiert war.

Nach dem Zusammenbruch des kommunistischen Systems kam Viktoria Dimitrova Popova als Neunjährige in die Schweiz. Später studierte sie in Zürich und Wien Germanistik und Komparatistik. Seit einiger Zeit übersetzt sie für Zürcher Verlag Ink Press aus dem Bulgarischen. Ihre Kadenz ist beachtlich: 2015 erschienen Kalin Terzijskis Roman ›Alkohol‹ und Vassil Georgievs Erzählband ›Verfall‹, 2016 folgte Kalin Terzijskis zweiter Roman ›Wahnsinn‹, 2017 Kerana Angelovas Roman ›Elada Pinjo und die Zeit‹. 2018 erschien schliesslich Toma Markovs Roman ›Luizza Hut‹.

Viktoria Dimitrova Popova weigert sich, als Übersetzerin im traditionellen Sinn bezeichnet zu werden. Sie nimmt nicht einfach Sätze einer Ursprungssprache und findet entsprechende Wörter und Satzstrukturen in der Zielsprache. Das Konzept der ›Muttersprache‹ hat in Viktoria Dimitrova Popovas Publikationstätigkeit ausgedient. Das Impressum ihrer Bücher bei Ink Press spricht deshalb auch davon, dass Viktoria Dimitrova Popova die bulgarischen Texte ins Deutsche ›überträgt‹ und ›herausgibt‹. Es ist deshalb nur konsequent, dass die Conrad Ferdinand Meyer Stiftung Viktoria Dimitrova Popova in erster Linie als Autorin und nicht als Übersetzerin auszeichnet. Im Vordergrund steht dabei ihre Arbeit an Kalin Terzijskis Roman ›Wahnsinn‹.

Viktoria Dimitrova Popova geht davon aus, dass jedes Kunstwerk seinen Sinn aus sich selbst heraus produzieren muss. Das hat weitreichende Folgen für die Ästhetik, in der sich ihre eigene Textarbeit bewegt. Jeder künstlerische Text hat seinen Ort in einer Kultur, die nicht nur sprachlich, sondern auch sozial und politisch geprägt ist. Im vorliegenden Fall ist das die bulgarische Kultur, in der sich balkanischer Pragmatismus in einer postkommunistischen Herausforderung mit einem trockenen Humor verbindet. Dem steht die deutschsprachige Kultur in ihrer helvetischen Ausprägung gegenüber. Der Kontrast könnte schärfer nicht sein. Die Schweizer Bürgerlichkeit löst sich erst langsam auf. Die Erfahrungen von Totalitarismus, Krieg und nationaler Rivalität gibt es hierzulande kaum. Für die Schweizer Literatur hat das einen Vorteil und einen Nachteil. Man kann sich zwar ganz auf das sprachliche Kunstwerk konzentrieren, allerdings ist der gesellschaftliche Impact von literarischen Texten in der Schweiz beschränkt.

Die besondere Herausforderung für Viktoria Dimitrova Popova bestand darin, den Wahnsinn als Gesellschaftsmetapher auch in einem deutschsprachigen Kontext herauszuarbeiten. Das ist natürlich in einer postkommunistischen Situation viel einfacher. Grundsätzlich — und das hat ja vor allem Michel Foucault in seinen Arbeiten zur Psychiatrisierung des Wahnsinns herausgearbeitet — stellt sich das logische Problem der gegenseitigen Pathologisierung des psychisch Kranken einerseits und der Gesellschaft andererseits. Die Gesellschaft hält den Wahnsinnigen für einen Aussenseiter, der Wahnsinnig hält die Gesellschaft für Verrückt. Beide Seiten vertreten ihren eigenen Wahrheitsentwurf, die sich im schlechtesten Fall gegenseitig verurteilen und verdammen, im besten Fall aber sich gegenseitig herausfordern und zum Hinterfragen der eigenen Position führen.

Genau um diesen zweiten Fall geht es bei Dimitrova Popovas Übertragung von Kalin Terzijskis Roman ›Wahnsinn‹. Es geht nur vordergründig um die Schilderung der prekären Situation in einer bulgarischen Psychiatrie-Institution. Viel wichtiger sind die Einsichten in die conditio humana, die sich beim Kontakt von institutionell beglaubigten Ärzten und institutionell ausgegrenzten Wahnsinnigen stellen. Kalin Terzijski durchbricht diese Grenzen bereits in der Grundstruktur seines Romans.

Ein Psychiater steht im Vordergrund der Romanhandlung. Der Protagonist führt ein ›kleines‹ Leben mit einer langweiligen Frau und einem öden Job. Wie eine Bombe schlägt eine Liebesaffäre mit einer rothaarigen und temperamentvollen Kollegin in sein kümmerliches Dasein ein. Der Wahnsinn, mit dem sich der Arzt beruflich beschäftigt, bestimmt nun auch sein persönliches Leben. Was durch die Institution der psychiatrischen Klinik sorgfältig von der bürgerlichen Gesellschaft getrennt wird, vermischt sich in der Person des Seelenarztes, der plötzlich zu seinem eigenen Patienten wird.

Gleichzeitig ist er fasziniert von den kreativen Möglichkeiten des Wahnsinns. Eine Demenzkranke formuliert ganz ohne Scheu ihre erotischen Gedanken, die ›wie irre kleine Fische durch ihr von unnötigen Hemmungen befreites Gehirn‹ tauchen. Ein Huntington-Kranker erscheint als Inkarnation des ungerechten Leidens auf dieser Welt und wird von den Ärzten als Heiliger verehrt. Ein Schizophrener lotet alle Höhen und Tiefen des Bewusstseinsspektrums aus. Angesichts solcher Schicksale wird der Held des Romans von immer stärkeren Zweifeln befallen, ob die psychiatrischen Diagnosen die Menschen auch wirklich in ihrer komplexen Individualität beschreiben können. Umso grausamer erscheinen ihm die medikamentösen Zwangsbehandlungen, die quicklebendige Personen in Zombies mit leerem Blick verwandelt. Schliesslich kündigt er seine Stelle in der Klinik und stellt lapidar fest: ›Ich habe den Wahnsinn nicht verstanden.‹

Das Nichtverstehen des Wahnsinns ist natürlich ein Verstehen höherer Ordnung. Wer verstanden hat, dass er den Wahnsinn nicht verstehen kann, kann rein kulturhistorisch begründete gesellschaftliche Praktiken besser erkennen, durchschauen und kritisieren. Terzijskis Roman ist in der deutschen Form von Viktoria Dmitirova Popova eine Schule des Sehens.

Die Auszeichnung mit dem Preis der Conrad Ferdinand Meyer Stiftung will explizit die kulturelle Bedeutung der Übersetzungsarbeit beim Lesepublikum stärker bewusst machen. Viktoria Dimitrova Popova ist eine solche Kulturarbeiterin par excellence.


==== ==== ====

# 2

Zürich, den 4. Februar 2019

Viktoria Dimitrova Popova

DANKESREDE

Благодаря на Съвета на фондация Конрад Фердинанд Мейер и на Улрих М. Шмид за вниманието, с което се отнасят към моята работа. Благодаря на издателство “Инк Прес” и на всички участващи, които заедно с мен държат на преводаческата позиция и гледище, което е основополагащо за програмата на издателството, благодаря на художничките Жоел Флюме, Изабел Крииг, Лоредана Сперини, Анелиз Щърба, Таня Рошчич и Катарина Шрьотер – за споделените астрални моменти на консекутивно съавторство. Благодаря на всички, които се застъпват за обмена между изкуствата, и които не се боят да забележат и признаят значението на литературния превод.

Но преди всичко, благодаря на теб, Калин Терзийски, без теб и твоето творчество, всичко това нямаше да го има.

Ich danke dem Rat der Conrad Ferdinand Meyer Stiftung, und ich danke Ulrich M. Schmid für die Aufmerksamkeit, die sie meiner Arbeit entgegenbringen. Ich danke dem Verlag Ink Press und allen Beteiligten, die für die Übersetzungshaltung, auf der das Verlagsprogramm aufbaut, mit einstehen, ich danke den bildenden Künstlerinnen Joëlle Flumet, Isabelle Krieg, Loredana Sperini, Annelies Štrba, Tanja Roščić und Katarina Schröter — für die gemeinsamen astralen Momente konsekutiver Zusammenarbeit. Ich danke Ihnen und allen, die sich für den Austausch zwischen den Künsten einsetzen, und die sich nicht scheuen, die Bedeutung der Übersetzung als Kunst zu erkennen und anzuerkennen.

Aber allen voran, danke ich Dir, Kalin Terzijski, ohne Dich und Deine Werke, gäbe es all das heute nicht.

Ich bin vor 26 Jahren, elfjährig, nach Zürich gekommen. Seither ist die Übersetzung meine Seinsweise.

Im Jahr 2014 begann ich, im Hinblick auf Publikationen zu übersetzen. Und das war kein Zufall. Aus mehreren Büchern hatte mich eine Stimme getroffen, die alles Angestaute aus mir herausriss, mich anrief, und der ich mit allem, was ich bin, antworten musste. Es war eine Stimme, die in der Lage war, die sogenannte ›Bulgarische Literatur‹ umzustülpen. Die Stimme eines lebenden Autors, die in aller Klarheit bedeutete, dass die bulgarische Sprache nach Ende des Kalten Krieges unweigerlich neuerdichtet wurde. Erstmals gelang es mir, die ›Bulgarische Literatur‹ als eine Literatur mit Zukunft zu sehen, sie als Literatur ›aus‹ Bulgarien wahrzunehmen — und einen anhaltenden Austausch mit den Literaturen anderer Sprachen vorauszuahnen. So habe ich mit der Arbeit an der Bulgarischen Reihe begonnen. Im Wissen um Kalin Terzijskis bestehendes Werk habe ich mir öffentlich den Luxus zugestanden, die Entwicklung der Literatur in der globalen Gegenwart anhand der mehrsprachigen Übersetzung der stärksten Stimmen lebender Autor*innen aus Bulgarien sichtbar zu machen und damit auf eine deutschsprachige Leser*innenschaft zuzugehen, die ein Weltpublikum ist und ernsthaft an einem solchen Selbstverständnis arbeitet.

Ich lese seit jeher in zwei Alphabeten. Ich schreibe auf zwei Tastaturen. Ich lebe mit den zig lateinischen Transliterationsvarianten eines jeden bulgarischen Wortes, eines jeden Namens im Kopf, im Ohr, vor Augen, im Zungen- und im Handlungsimpuls.

Mein Literaturbegriff gründet in diesem Erleben.

Übersetze ich, arbeite ich mich am Material beider Sprachen ab. Im Widerstreit ihrer Melodien, in beider Widerstand erkenne ich meinen Kampf mit mir selbst wieder, auf die Entstehung neuer Akkorde hin. In diesem Sinn — verstehe ich, was ich übersetze.

Ich bin vor 26 Jahren aus meiner ersten Sprache hinausgetreten, um nie wieder eine Sprache beherrschen zu wollen. Ich stehe dort, wo die dichterische Rede stattfindet — im Raum zwischen den Sprachen, zwischen Wort und Bild, Hand und Auge. Seit ich das weiss, da ich es mit Emphase lebe, nehme ich nicht nur klarer wahr, ich habe Freude, hier, in dieser Einwanderungsstadt, in der heute nahezu 200 Sprachen gesprochen, und wir ahnen es nur — auch geschrieben und gelesen werden.

Ich ende mit einem Gedicht von Conrad Ferdinand Meyer:


РИМСКИ ФОНТАН

Издига се водата, после пада,
разлива се по мрамора със звън,
покрива с бисерна мъгла площада.
Отеква тя за втори път, навън
без да излиза, и за трети път
преляла, пак избликва …
Раздава и прибира мокра плът.
Шуми и стихва.

(превод: Боян Ангелов,
übertragen von Bojan Angelov)


Lieber Kalin, ich freue mich mit Haut und Haar über die mit Dir verbrachte Zeit.

Скъпи Калин, от сърце, или както се казва на немски, с кожа и коса, се радвам на времето прекарано с теб.

Vielen lieben Dank jeder und jedem von Ihnen für die Aufmerksamkeit.


==== ==== ====

# 3

Цюрих, 4. февруари 2019

Улрих М. Шмид

ЛАУДАЦИО за Виктория Димитрова Попова

Виктория Димитрова Попова е родена е през 1981 г. в София, България. Тук, в Швейцария, тогава се знаеше малко за България. Държавата бе до голяма степен изолирана. Дългогодишният партиен лидер Тодор Живков я управлява от 1954 г. до 1989 г., в продължение на 35 години. Дъщеря му Людмила, която през същата тази 1981 г. умира при неизяснени обстоятелства, следваше странна политика в областта на културата между езотеризъм и национално митотворчество. Българските тайни служби не само шпионираха гражданите си, а понякога ги убиваха. Случаят, предизвикал най-голяма сензация, бе убийството на дисидента Георги Марков в Лондон през 1978 г. с чадър, чийто връх бе пълен с отрова.

Миналата година и досието на Юлия Кръстева предизвика внимание. Тайните служби са искали да им сътрудничи, за да получат информация за левите френски интелектуалци. Кръстева обаче е отхвърляла опитите им за сближаване и дори е проваляла няколко срещи. Все пак този епизод показва колко голям е бил интересът на комунистическите власти в България да контролират своите граждани във и извън страната.

След рухването на комунистическия режим Виктория Димитрова Попова идва единайсетгодишна в Швейцария. По-късно следва в Цюрих и Виена немска филология и сравнително литературознание. От известно време превежда за цюрихското издателство “Инк Прес” от български. Приносът ѝ е значителен: през 2015 г. излязоха романът ‘Алкохол’ на Калин Терзийски и сборникът с разкази ‘Деград’ на Васил Георгиев, през 2016 г. последва вторият роман на Калин Терзийски – ‘Лудост’, през 2017 г. романът ‘Елада Пиньо и времето’ на Керана Ангелова. И през 2018 г. – романът на Тома Марков ‘Luizza Hut’.

Виктория Димитрова Попова работи на пограничната линия между две култури. Отказва да бъде окачествявана като преводач в традиционния смисъл. Тя не превежда просто изречения от дадения изходен език, намирайки съответни думи и синтактични структури в езика, на който превежда. В нейната дейност концепцията “майчин език” е отпаднала. Затова и издателското каре на книгите ѝ в “Инк Прес” гласи, че Виктория Димитрова Попова “предава” и “издава” българските текстове на немски. Ето защо е напълно закономерно, че фондацията Конрад Фердинанд Майер я отличава преди всичко като автор, а не като преводач, като на преден план поставя работата ѝ по романа ‘Лудост’ на Калин Терзийски.

Виктория Димитрова Попова изхожда от представата, че всяко едно произведение на изкуството трябва да може да произведе смисъла си от себе си. Това има значителни последствия за естетиката, в която се движи собствената ѝ езикова продукция. Всеки художествен текст има своето собствено място в една култура, която не бива формирана само езиково, а също така социално и политически. В дадения случай това е българската култура, в която балканският прагматизъм се свързва като посткомунистическо предизвикателство със суховат хумор. Това е голямото й различие от швейцарската немскоезикова култура. По-остър контраст няма. Швейцарската буржоазия тепърва бавно се разгражда. Страната не е преживяла тоталитаризъм, война и национално противопоставяне. За швейцарската литература това означава предимства и неизгоди. Тук човек изцяло може да се съсредоточи върху езиковата творба на изкуството, но пък общественото въздействие на литературни текстове в Швейцария е ограничено.

Особеното предизвикателство за Виктория Димитрова Попова се състои в това, да изгради лудостта като обществена метафора и в немскоезиковия контекст. Това в една посткомунистическа ситуация е, разбира се, далече по-лесно. По принцип – това е показал преди всичко Мишел Фуко в трудовете си за психиатризацията на лудостта – въпросът е в логичния проблем на взаимно патологизиране на психично болния от едната страна, и на обществото от другата. Обществото смята лудия за аутсайдер, лудият смята обществото за побъркано. И двете страни се позовават на собствената си представа за истина, при което в най-лошия случай се осъждат и проклинат, в най-добрия се предизвикват един друг и поставят под съмнение собствената си гледна точка.

Точно вторият случай касае превода на Димитрова Попова на романа на Калин Терзийски ‘Лудост’. Само на пръв поглед целта му е разказ и описание на тягостното положение в една българска психиатрична институция. Много по-важни са прозренията относно човешката ситуация, осъществени при контакта между институционно удостоверени лекари и институционно изключени луди. Калин Терзийски преодолява тези граници още в основната структура на своя роман. В центъра на действието на романа стои един психиатър. Героят води скромен живот със скучна жена и отегчителна работа. Любовната афера с една червенокоса и темпераментна колежка избухва като бомба в жалкото му битие. И ето, лудостта, с която лекарят се занимава професионално, сега определя и личния му живот. Това, което институцията на психиатричната клиника старателно отделя от гражданското общество, се смесва в личността на “лекаря на души”, който се превръща в свой собствен пациент. Същевременно той е очарован от креативните възможности на лудостта. Страдаща от деменция баба изразява без страх еротичните си мисли, които “се гмуркат като луди рибки в освободения ѝ от излишни задръжки мозък”. Болен от Хънтингтън се появява като олицетворение на насправедливото страдание на този свят и бива почитан от лекарите като светец. Шизофреник изпитва възходите и паденията в целия спектър на съзнанието. Предвид такива съдби героят на романа е обхванат от все по-силни съмнения за това, дали психиатричните диагнози наистина могат да опишат хората в тяхната сложна индивидуалност. Още по-жестоки му изглеждат наложените медикаментозни терапии, които превръщат съвсем жизнени лица в зомбита с празен поглед. Накрая напуска службата в болницата и констатира лаконично: “Не разбрах лудостта.”

Неразбирането на лудостта, разбира се, е разбиране от по-висока категория. Който е разбрал, че не може да разбере лудостта, умее да разпознава, осъзнава и критикува обществени практики, основани на чисто културно-историческа почва. Романът на Терзийски, представен на немски от Виктория Димитрова Попова, е истински урок за живота в неговото разнообразие.

Отличието с наградата на фондация Конрад Фердинанд Майер изрично има за цел да повиши у четящата публика съзнанието за значението на превода. Виктория Димитрова Попова е в този смисъл истински културен деец.


(Превод от немски: Виктория Димитрова Попова)


==== ==== ====

# 4

Цюрих, 4. февруари 2019

Виктория Димитрова Попова

БЛАГОДАРСТВЕНА РЕЧ

Благодаря на Съвета на фондация Конрад Фердинанд Мейер и на Улрих М. Шмид за вниманието, с което се отнасят към моята работа. Благодаря на издателство “Инк Прес” и на всички участващи, които заедно с мен държат на преводаческата позиция и гледище, което е основополагащо за програмата на издателството, благодаря на художничките Жоел Флюме, Изабел Крииг, Лоредана Сперини, Анелиз Щърба, Таня Рошчич и Катарина Шрьотер – за споделените астрални моменти на консекутивно съавторство. Благодаря на всички, които се застъпват за обмена между изкуствата, и които не се боят да забележат и признаят значението на литературния превод.

Но преди всичко, благодаря на теб, Калин Терзийски, без теб и твоето творчество, всичко това нямаше да го има.

Пристигнах в Цюрих преди 26 години, единайсетгодишна. Оттогава преводът е моят начин на съществуване.

От 2014 г. започнах да превеждам предвид публикации. И това не бе случайност. Из няколко книги до мен достигна един глас, който изтръгна всичко натрупало се, който ме призова и на който аз трябваше да отговоря с всичко, което съм. Бе глас, способен да обърне така наречената “Българска литература” наопаки като дреха. Глас на жив автор, който с пълна яснота показва, че след студената война българският език бива неминуемо съчинен наново. За пръв път успях да си представя “Българската литература” като литература с бъдеще, да я възприема като литература “от” България – и да допусна възможността за продължителен обмен с литературите на други езици. Така започнах работата си по ‘Българската поредица’. Знаейки за творчество на Калин Терзийски, публично си позволих лукса да онагледя развитието на литературата в глобалната съвременност чрез многоезичния превод на най-силните гласове на живи автори и авторки от България и така да тръгна към тези немскоезични читатели, които са просветена светска публика и работят сериозно по това свое самосъзнание.

Чета от край време на две азбуки. Пиша на две клавиатури. Живея с множество латински варианти на транслитерация за всяка българска дума, за всяко българско име, в главата си, в ушите си, пред очите си, в импулса на езика си и този за действие.

На това изживяване се основава моето понятие за литература.

Превеждам ли, се боря с материала на двата езика. В противоречията на техните мелодии, в съпротивата им разпознавам борбата със себе си, до появата на нови акорди. В този смисъл – разбирам какво превеждам.

Преди 26 години излязох от първия си език, за да не искам да владея език никога повече. Аз съм там, където се състои поетичната реч – в пространството между езиците, между думата и образа, ръката и окото. Откакто осъзнах това, тъй като го изживявам с настойчиво вълнение, не само възприемам по-ясно, а изпитвам радост, тук, в този град на имигранти, в който днес се говорят близо 200 езика, и само можем да предположим – на които също се пише и чете.

Завършвам със стихотворение на Конрад Фердинанд Майер


DER RÖMISCHE BRUNNEN

Aufsteigt der Strahl und fallend giesst
Er voll der Marmorschale Rund,
Die, sich verschleiernd, überfliesst
In einer zweiten Schale Grund;
Die zweite gibt, sie wird zu reich,
Der dritten wallend ihre Flut,
Und jede nimmt und gibt zugleich
Und strömt und ruht.


Скъпи Калин, от сърце, или както се казва на немски, с кожа и коса, се радвам на времето прекарано с теб.

Благодаря на всеки един от Вас за вниманието.


(Превод от немски: Виктория Димитрова Попова)


==== ==== ====